Ангелина Стойчева

Ангелина Стойчева


Страница: Мастилени крила

Родена съм на най-прекрасното място - в полите на Родопите с поглед към тепетата на Пловдив.

Израснала съм в ония … скучните години на миналия век, когато вместо дънки носехме униформи… Вместо златни ланци имахме бели якички… И вместо шипове на каишка като за кучета имахме пионерски връзки. Гледахме в ясното бъдеще на Изток, откъдето изгрява слънцето на комунизма и марширувахме по площадите в такт с военната духова музика. Ухажвахме се на забавите по таваните, правихме си срещите в сладкарницата на по парфе или торта Гараш. Слушахме Сигнал и Щурците, но тайничко въртяхме ролки на Грундик или  касети (за тия дето не знаят - да питат) с парчетата на Beatles, Deep Purple, Scorpions . Обсъждахме упадащата хипарска вълна, но въздишахме по “Цъфналата ръж” и “Коса”. Разгръщахме тежките  Некермани под чиновете, донесени от някой извънземен тираджия и ни лъхваше аромат на богатство и свобода.

Тогава разбрахме, че освен изгрева на Изток има и залез на Запад. Макар че, той залеза, е умиращо нещо… 

Поискахме да съберем изгрева и залеза в нашия ден, за да бъде той цял!

            И дойде време да повее Вятърът на промяната. Повя. Поразмести пластовете, от което се оказахме без работа, без средства, без мечти. Но с инженерските си глави разбрахме, че вятърът на промяната е необходимо, но не достатъчно условие, за да се събори стената между изгрева и залеза. Беше необходимо завихрянето на вятъра във вихрушка, а даже в ураган, за да разруши високите каменни стени и в мозъците ни.

Та моето поколение е това - на “Вихрушката”.

Завихрихме се така, че се приземихме по чуждите земи. Вън от системата, за която учихме. Вън от страната, в която се родихме. Вън от мечтите, за които се борехме. Вън от нас самите… За да проверим дали залезите са по-красиви от изгревите...

 Някои от нас написаха историята си върху листове, други я изпяха, трети създадоха филми, за да знаят наследниците ни и тия дето Вихрушката ги пощади, кое е по-красиво - изгрева или залеза…

А защо не и двете… като в един нормален ден…

Аз съм Ангелина и съм Вихрушка, която разказва…

            Какво разказвам ли…

            За чувства разказвам, не за събития. Те събитията са си факти. Може да ги прочете в историческите хронологии. Над фактите нямаме власт. Но имаме избор как да ги интерпретираме и пригодим живота си към тях.  И в този избор са вложени нашите мисли и чувства. На  този избор, начертал линията на живота ни и обагрен с всички нюанси на чувствата ни, са посветени моите творби.

За такива спомени и  размисли   споделям в разказите си, включени в  предстоящия ми  сборник “Опорна точка”.

А когато чувствата са толкова гъсти и наситени с изригващи емоции … тогава се ражда и поезията ми. Тя е сбор от емоции – в нея не разказвам, а изплаквам душата си… Поезията ми е по-скоро болка, отколкото радост. Защото, когато си щастлив… ти просто поглъщаш живота. Но когато си нещастен … тогава трябва да изкараш болката от себе си (както, когато си болен…), но не с лекарска, а с писано слово. Все неща до болка познати на всеки от нас, но изляти от моята душа чрез моето перо. Всичко това е включено в предстоящата ми стихосбирка “До поискване”.

            Потърсете ме в моята ФБ група “До поискване”, и ФБ страницата “Мастилени крила”.

Аз съм Ангелина - Вихрушката, която продължава да разказва…